Japan! В Япония като в Япония или разказ по снимки
В Япония като в Япония или как се озовахме там. Нашият домакин Сайо го каза – кой е предполагал какво може да се случи на един студен варненски плаж през Януари. Седяхме на плетените столчета в Кубо и пиехме горещ шоколад, когато репликата – вие защо не дойдете до Япония да направите няколко семинара, промени температурата на въздуха около нас. Не вярвах до последно, едва щом се качихме на самолета, осъзнах, че ние наистина отиваме. Две седмици, едни от най-хубавите две седмици, които могат да се случат! Трябва да започна с огромно благодаря към Сайо, Илко, Ясуха и всички останали хора, които срещнахме на другия край на света! Интересни, пълни, различни.
В Япония ли, какво е там? Различно. Всичко се използва до лимита си – и пространството и времето. Малко думи разпознавам на японски. Благодаря се чуваше навсякъде, в метро станцията, по радиото, в кафенето, в респорантите, на улицата. Хората си благодарят непрекъснато и за всичко. Дали са осъзнали крехкостта на живота покрай природните катаклизми (ние самите свидетелствахме едно земетресение, за щастие от партера в един ресторант.) Говорят по-малко от нас, но всяка дума има силна интонация. Възклицанията са различни и кратки. Приличат си, на съгласие, на несъгласие, на възмущение. Думите звучат твърдо, възклицанията също. Хората по улиците общуват със своите смартфони, капсилирани са с тях, разминават се без да се поглеждат, без да се притесняват един друг, без да навлизат в личните си пространства. Възпитани са, съобразителни. Няма много забранителни знаци, защото и без тях забраните не се нарушават. Различен свят, безкрайно интересен.
Кацнахме на летището Кансай и се отправихме към Киото. Първата спирка сутринта беше фотографското студио там на нашите домакини. В него можеш да наемеш кимоно и да си направиш сесия. Кимоната са изключително скъпи и тежки, трудни за носене, но те държат изправена. С това и започнахме. Моделът на снимките е Ясуха, тя беше с нас през голяма част от времето, превеждаше, помагаше и се грижеше да се чувстваме добре. Освен, че е добър фотограф, е човек, с когото мога да прекарам много време и да има за какво да си говорим. Снимките са в парка на Императорския дворец, където после влязохме като туристи.
В Киото няма високи сгради, могат да сроят само до 40 метра. Има много исторически места. Програмата ни беше пълна от сутрин до вечер. Не можеш да отидеш на място с толкова различна култура и история и да почиваш. Има толкова много да се види.
Както повечето неща в Япония, и тук има ред. Всички туристи трябва да вървят в група, не можеш да кривнеш от пътя, да се отделиш от групата.
В повечето заведения се сяда на пода със събути обувки. Носят на всеки изварена гореща кърпа, с която да си почистиш ръцете. Пред всеки има малка чинийка, клечки и чаша вода. После сервират ястията – салати, ориз, темпура, месо и сурова риба и морски дарове. Всеки си слага в чинийката по малко от каквото желае, многократно.
На следващото място отидохме в седем сутринта, за да избегнем тълпите туристи. Търговска уличка с магазинчета за сувенири и сладкиши и после влизаш сред алеи и дървета, на високото има дворец, от който се открива цяло Киото.
По улиците на нощна Осака – в дванайсет, един или два през нощта, животът кипи. Рекламите те захлюпват, светят, мигат, движат се. Викачи, подканващи те да влезеш във всяко заведение, те спират.Толкова е светло, че не е нужно високо исо. Жената на снимката гледа на ръка.
Пътува се най-често с метрото. Колите не могат да паркират по улиците, или трябва да имат гараж / парко място пред дома, или спират на платен паркинг. В метрото хората си гледат телефоните или дремват. Живеят забързано, открадват си за сън където и колкото могат. Никой не те гледа лошо и никой не се блъска в теб. Облечени са стилно, добре, повечето мъже с ризи и панталони, жените са елегантни. В тоалетните има кътчета за гримиране. Всъщност не мога да пропусна колко впечатляващи са тоалетните. Всяко нещо на острова е направено да ти е удобно и да не отнема време, да не те затруднява. Малките неща. Практично е. В заведенията се плаща на каса на изхода. Билет за метрото си купуваш от машинка на входа, навсякъде има огромни указателни табели, естествено на Японски, но знаците за тоалетни ги виждаш на всяка крачка. И са чисти, обществените тоалетни са идеално чисти. Имат си дезинфектанти, а водата обикновено се пуска сама или със сензор, понякога дори капакът се вдига сам, щом отвориш вратата. Ако водата се пуска от копче обаче, е сложно да разбереш точно кое на таблото с йероглифи. Искам и аз такава тоалетна А най-забавното беше, че има бутон за звук от пускане на водата. Можеш дори да намаляваш и увеличаваш звука, за по-притеснителните :)))
Фотографското училище в Осака. Време да започне семинарът. На входа нашите приятели посрещат курсистите. На всеки от семинарите дойдоха по 30-40 човека, повечето действащи фотографи, някои студенти. Дори получихме похвала от един професор по фотография, вълнуващо признание. Говорихме им най-вече за психология на фотографията, а техните въпроси бяха свързани с нашите усещания. Повечето бяха за това как се чувстваме в дадена ситуация докато снимаме и как постъпваме при различни обстоятелства. През цялото време всички слушат, никой не те прекъсва, никой не става. Стрес за нас, свикнали веднага да виждаме реакциите на хората тук, там всички бяха безмъвни и безизразни, само слушаха. Но, о, чудо! Накрая идваха да ни поздравят. Да подадат визитка с две ръце и поклон и да попитат дали може да ни добавят във Фейсбук. Всъщност не сме сигурни какво точно са чули, Илко Александров превеждаше и на трите семинара от български на японски, кой знае какви ги е говорил :)))) Другият вариант беше да говорим на английски и да се превежда към японски, но ако не беше човек като Илко, който разбира и симпатизира на повечето неща, които казваме, а после ги предава със свои думи, нямаше да се получи. Подозирам, че дори е пояснявал някои от нещата и е превеждал на езика на тяхната култура. Той направи нещата възможни да се случат.
В училището освен лекционната зала имаше голямо студио, зала с компютри за обработка и в мазето тъмни стаички с много, много неща за проявяване, много работни места, сушилни и увеличители. По-скоро зали, не стаички.
На ескалаторите от едната страна хората са статични, от друга са бързащите, които се движат. Никой не нарушава, опитват се да си помагат. Можеш да се разминеш с тълпа от стотици хора и никой да не се докосне до теб. На всички опашки се нареждат в редица, търпеливи са, изчакват се в забързания си ден.
В шоурумът на Кенко Токина в Токио, там бяха вторият и третият семинар. От Окинава до Токио пътувахме с влак, движещ се с 360 км/ч. Спуснах щорите на прозорчето, твърде бърза скорост, завива свят.
Следващият свят, където се озовахме, е остров Окинава. Всичко беше толкова интензивно и наситено от емоции и събития предните дни, че не се сетихме да проверим къде всъщност е Окинава. Качихме се на самолета и пътувахме доста време. Като кацнахме, погледнахме картата къде сме. Орхидеи на летището, жега, влага. Райско място. Коралови плажове и множество малки острови в далечината. Съвсем различен сват. Окинава е японска колония. Окинавците изглеждат различно, японците твърдят за тях, че са мързеливи, а те са просто островитяни, по-емоционални, по-мургави. Попаднахме в едно от седемте Cream студиа в цяла Япония. Окинавското е най-голямо. Има бар. Първата вечер организираха барбекю, дойдоха много фотографи. Между печената царевица, скаридите и бирата се случиха интересни разговори. В началото на дъждовния сезон още не бяха наизлезли всички буболечки, змии и паяци и все пак се срещнахме с няколко още първата вечер. И почивката започна.
Плаж, корали и шарени рибки във водата. Водоустойчив калъф нямахме. И коралите, събрани от пясъка забравихме, останаха си там до следващия път.
И докато в Япония всяко местенце земя беше оползотворено, тук има много природа. И аквариум, един от най-големите в света.
