Goa, India
Scroll down for EN
Казват, че Гоа не е истинската Индия и сигурно е така. Гоа са туристите, по-многобройни от местните. Гоа са безкрайните плажове и дървени колиби покрай тях. Червеният прах, който влиза в шевовете на дрехите, между пръстите на краката. Веган ресторантите, в които основното в менюто са смутитата. Туристите с плитки, расти, йога клинове, слънчеви очила и миризмата на марихуана. Топло е, влажно е, прашно е. Шумно е, музиката е навсякъде денонощно, клаксоните на скутерите, кучетата, птиците. Най-малко шум вдигат кравите, всъщност изобщо не вдигат шум. Движат се с достойнство, необезпокоявани и търпеливо заобикаляни от минувачите. Никой не им свирка на магистралата, дори да направят задръстване, никой не ги коментира, сякаш са част от пътната мрежа, в която има крави, вместо пътни знаци. Така и не видях пътен знак. Местните хора са тихи, услужливи, винаги готови за усмивка и помощ. Живеят незабелязано в сламени бараки зад ресторантите или скрити между палмите, печелят по 50 лв месечно и се хранят с ръце с ориз и леща. Гоа не мирише. Дори морето не мирише като нашето на риба и водорасли. Само е прашно. Прах се вдига от стъпките, от скутерите и от метлите. Диша се тежко, заради влагата. Яде се малко, заради жегата. Времето тече бавно, успоредно в няколко направления. Никой не бърза. Може дори да забрави за какво е тръгнал от небързане. По улиците се редуват ресторанти с лампички, висящи от дърветата над масите, сергии за рокли и чанти, сергии за плодове и малки магазинчета за всичко – вода, тоалетна хартия, цигари, снаксове и бензин за скутери в пластмасови бутилки. Всичко е подчинено на своите вътрешни правила, невидими на пръв поглед, хаосът се оказва добре организиран.
36 часа след тръгването ни от къщи сме в Гоа. Няколко полета, дълъг престой от 8 часа на Истанбулското летище, през който Никола го боля коремът, а аз изминах 15 километра из летището в търсене на храна и слънчеви очила. На летището в Мумбай след дълго (много дълго чакане – около 2 часа) на визовия контрол, ни снимаха, вземаха пръстови отпечатъци, дълго преписване на електронните ни визи, спор с едни служители, че тези куфари са нашите, въпреки съвпадащите номера на куфарите и на билета, излязохме на въздух. Изгрев, палми, мараня и много шум. Полицията е навсякъде, контролът е строг и автоматите им са големи. За да влезем обратно на летището, поискаха да разкажем защо сме излезли, кои сме и да покажем паспорти, самолетни билети.
Летището в Гоа. Хора, таксита, викове, клаксони. Никъде не виждаме табелка с моето име, държана от Ананд, шофьорът на такси, който е обещал да ни вземе. Притеснението ми проличава 15-тина минути по-късно, когато друг шофьор на такси предлага да ми сподели интернет от неговия телефон, за да се свържа с Ананд. Успявам само да кажа, че сме тук. Появява се дълго чаканата табелка с моето име и Ананд ни казва чакайте ей тук, отивам за колата, ще отнеме 10-15 минути. Чакаме между хората с автомати и 35 минути по-късно Ананд пристига с таксито си, което е цялото брандирано, нарисувано, със сувенири и одеало имитация на животинска кора на таблото. Старо, високо проходимо и с работещ клаксон. Климатикът не работи добре колкото клаксона. Това е всичко, което ни е нужно, защото придвижването се случва не с мигачи, а с клаксони. Вече час пътуваме, когато спираме да вземем приятел на Ананд, който се оказва и обменно бюро в отговор на въпроса ми къде можем да обменим долари за рупии. Курсът, който ни предлага, не е никак лош по спомен, интернет нямам, за да проверя, и правим сделката. Минаваме 60 километра за 3 часа. С много мръсни пътища, бибиткане на клаксони, скутери, камиони, планина в далечината, влага и сергии с дини, кокосови орехи и сок от захарна тръстика покрай колите.
Първото в Индия е шумът. Сякаш с това започва създаването й. Дори през нощта птичките не спират, а кучетата лаят. Топло е и вентилаторът, окачен на дървения таван, работи цяла нощ. Шумен е, скърца и нахално приплъзва няколко различни вида шум, които се надявам да са от него, или поне от безобидните големи гущери, за които ме предупредиха, че обитават заедно с нас дървената ни барака. Тя е прозрачна за шумовете. Влизат в нея, сякаш отсъства. Легнахме около 6 надвечер и заспахме веднага. Към 10 музиката и човешката глъчка от ресторанта в съседство я сънувах. Свиква се. После се събудих към 2 от тишината. Тишината с вентилатора и птичките. И кучетата, които лаят минаващите скутери или се лаят помежду си, когато скутерите ги няма.
7 часът е. Сутрин. Музика. Повтарящи се танцувални мотиви. Метла от тези селските, с които баба ми чистеше двора едно време. Познавам я по шума, който прави.
Кафе не знам къде има. Вземам душ, топла вода така и не потича. А сутринта е леко хладно, само 25 градуса. В меката светлина виждам какво има пред бунгалото. Около бунгалото. В гора сме, в палмова гора. Влажно е, красиво е. На картата пише, че плажът е на 200 метра. Бърза обиколка на мястото разкрива още много бунгала и цели три места за йога. Все пак заглавието му е Ананд йога село. Има и цирк, ми казват. За акробатична йога, с въжета между палмите.
Шумни улици. Ела да те черпя един чай. Сладък горещ чай в малка чашка. Движим се в насрещното с Елена със скутера, не мърдам за да не наруша баланса. Държа две чаши със смути в едната ръка. Сим карти, регистрацията отнема около час. Попълвам си адреса на село в България, който е по лична карта. Връщат ми формата, няма улица. Обяснявам на бавен английски, че в наше село улици няма. Малко село. Близо до Гърция и Турция. Французойка тук, като чува България възкликва, о, ние сме съседи! Да, погледнато от другата страна на Земята, България и Франция са съседи.
Имаме сим карти. Имаме интернет, имаме връзка, имаме гугъл мапс! Толкова е трудно без тях, не съм осъзнавала.
Индийският английски е бавен, с по няколко повторения, докато се разберете. Пред чайната с бързия чай момичето е от Израел, приятелят й е индиец. Повечето чужденци тук са с визи за три месеца. Ако можеха, щяха да са за повече. Крещим си с Елена в движение върху скутера, слънцето ни напича, смеем се и продължаваме да сме в насрещното. Сим карти, диня, банани, репелент, задачата е изпълнена.
Час климатик в стаята и тръгваме по улиците на Палолем. Сергии, скутери и крави. Много крави, вървящи със съзнанието, че те са с предимство. Колите ги заобикалят, пешеходците си пазят дупетата, както каза една американка. Плетени чанти, рокли, два бутика с климатик, другото сергии. Купуваме си кокосови орехи с хартиена сламка. Момичето от сергията ни ги пробива и пием, докато вървим. Много сок има вътре, Никола се жалва, че му умаляват ръцете да го държи и не иска повече. Неговият е най-голям. Завиваме към плажа. Пълен с хора и крави. Никола ляга на пясъка между кравите и хората и местните ни наобикалят да питат дали всичко е наред. После идват кравите и му заемат мястото. Слънцето залязва в маранята в малкия процеп межди носа и острова. От другата страна на плажа се виждат нашите къщи. Слънцето скоро се скрива в маранята и не го виждаме да влиза в процепа. Купуваме си две рула тоалетна хартия, което се оказва едно от скъпите неща тук. Почти 1лв за руло. Обяд за двама е около 10 лева. Тръгваме обратно с тук-тук, както наричат рикшата. С бибиткане се придвижваме до къщата и после поемаме към ресторанта за вечеря. Романтично-бохо-хипарски, както повечето места тук. Запознаваме се със собствениците и с две-годишното момиченце на готвача, което тича покрай нас. Литър лимонада, истинска, със смляна мента за 2 лв. Навръщане със скутера се поздравяваме с минувачите с Хепи Холи. Уцелихме голям празник тук. От днес още започва голямото цапане. Страх ме е как ще си опазя камерата утре. Спираме своенравния климатик в стаята, който никак не слуша дистанционното и двама технически грамотни не се справяме втори ден с него. Пускаме вентилатора на тавана. Никола заспива веднага след студен душ, нали ви казах вече, че тук топлата вода за къпане е само илюзия. Аз се въртя в леглото до два часа, толкова съм развълнувана, а сутринта в седем трябва стана, защото имам уговорка с младоженците, чиято сватба ще снимам, да се срещнем на фестивал в гората.
В осем и половина сутринта сме готови и нашият шофьор на такси ни чака отпред. Отиваме на 8 км вътре в гората за туристически фестивал. Младоженците ни ще бъдат там и искат да ги снимам и да видя фестивала. В 9 сме там, а в 9:30 тепърва започват да пристигат участниците. Момиче от Франция, която прави тай масаж. Диджей от Ливан. Гледачка на таро, която не знам от къде е. Британец, който е бил общински съветник, сега води медитация. Жена му първо дошла с него, но после му оставила децата тук и се прибрала обратно в Англия. Младоженците пристигат в 10:30, почти навреме, но вече съм разбрала как работи понятието време тук. Леко претенциозно събиране, което може да се види навсякъде по света. Не е интересно и към обяд се обаждаме на Ананд да ни вземе.
По улиците в Палолем се редуват плодове, женски дрехи и плетени чанти, ресторанти, малки магазинчета за чипс, ядки, дребни сладки, вода и скутери под наем. Не се натрапват, никой не ти вика от улицата или подканя да си купиш нещо от него. В магазина за дрехи продавачката си седи на стола и ти дава знак с мързелива, но искрена усмивка да разгледаш. После те заговаря за празника Холи. Разказва, че един ден е за туристите и един ден си празнуват местните. Днес е за туристите и много магазини не работят. Туристите са събрани по места да се цапат с бои. И на нея й харесва, когато е толкова спокойно. Казва, че днес хора влизат, оглеждат се, избират си по нещо бързо и тръгват.
Времето е в много измерения, сякаш не тече линейно, а на посоки. Пет минути и един час тук може да означават едно и също.
Вечерта токът спря в цялата местност. Беше приключение прибирането по тъмно, но в нашите къщички има генератор.
Движението по улиците и скутерите са отделна наука. Тази сутрин исках да стана рано, но вечерта отново не можах да заспя от вълнение. Жабата в банята, непрекъснатите спирания на тока, лаещите кучета и маймуните, гонещи се по покрива не помогнаха. Сутринта в седем животът вече е шумен. Зад къщичката ни правят сутрешната йога. На фона на музика, някаква енергична йога с много викане, като за събуждане на спящите наоколо. Вчера наех скутер. Изглеждаше много лесно, но се оказа, че с моите 50 килограма е трудно дори да го удържа прав. С много смях успях да го подкарам. Ще ми трябват поне два дни тренировки, докато се престраша да отида на по-голямо разстояние с него. След половин час напред-назад по уличката до къщичките ни, реших да спра, за да не ме намразят с шума, който вдигам. Ниво едно – газ и спирачка. Ниво две – завой. Ниво десет – карай в насрещното! Най-трудното ниво за усвояване, карай вляво, карай вляво! Помолих Никола да ми направи видео, а той толкова притеснен да не падна, направи видео, в което повече се вижда пръстът му и прашният път, отколкото аз. Трудно е, много трудно! Но няма да се отказвам, всички тук карат, ще се науча и аз. Когато казах на Викаш – мениджъра на къщичките, че искам да наема скутер, за което бях чула, че е сложна процедура, в която е възможно да поискат да ти задържат паспорта, да не ти одобрят шофьорската книжка и други опасности, ми каза да изчакам 10 минути. След точно толкова отпред ме чакаше лъскав син скутер. Викаш каза – намерих ти чисто нов, виж. Снимай го целия, ако има някоя драскотина, да не кажат, че е от теб направена. О, ужас! Той лъщи целия, как ще го опазя да не го одраскам никъде, да не падна нито веднъж!? Още на петата минута, когато решавам, че е по-разумно да го бутам, за да завия, го изтървам и лъскавата синя машина заорава в песъчливия път. Толкова е тежък, явно трябва бързо да мина на ниво две – завои.
Историята със скутера има развитие през целия ни престой. След като му направих една драскотина и се вайках цяла вечер колко ли пари ще ми поискат за нея, на сутринта го намерих съборен, с много щети. Водих го на сервиз на магистралата, където срещу 5 лева го разглобиха и сглобиха наново. Оправиха го! На втория ден след тренировките около къщичката, на връщане от сватбата, качих и Никола на скутера. Аз едва успявах да возя себе си, но нямаше как да го накарам да върви няколко километра пеша през нощта и трябваше да се престраша. Това беше повратна точка, на следващия ден вече бях със самочувствието на добър и стабилен шофьор на скутер. И така до последната ни вечер, когато на един завой паднахме. Веднага се появиха хора да ни помогнат, да ни огледат раните и да се погрижат за нас. Запротестирахме, че сме добре и потеглихме. Успях да опазя скутера при падането, почти елегантно го положих на пътя, за разлика от крака ми, който не успях да опазя.
Пазарът в Чауди. Най-накрая място, което не е за туристи. По прашния път има много жени, седнали на земята, които продават риба. Миризмата е силна, температурата е 37 градуса. Откакто сме дошли, не сме видяли нито един облак. На пазара е шумно, пълно с хора. Купуваме си сладки от една барака и се запътваме към големия супермаркет. Безкрайни рафтове с подправки, брашна, варива. На втория етаж продават дрехи, кухненски пособия, тетрадки и химикали. От тук ще взема подаръци за България – пакети с подправки, ядки, варива. Сувенирите винаги са ми били безмислени. Пазарният ден тук е събота, затова днес има само две сергии за плодове и зеленчуци, една за цветя. Нижат на въжета цветовете, това са техните букети.
EN
They say that Goa is not the real India and they are probably right. Goa are the tourists who are more than the locals. Goa is the endless beaches and wooden cottages. The red dust sneaking into the folds of your clothes and between your toes. The vegan restaurants with smoothies. Tourists with braids, rasties, yoga leggings, sunglasses and the smell of marijuana. It is hot, it is humid, it is dusty. It is noisy, music is everywhere all the time, the horns of the scooters, the dogs, the birds. Cows make the least noise, in fact they don’t make any noise at all. They move with dignity, undisturbed and patiently surrounded by passers-by. No one whistles at them on the highway, even if they make a traffic jam, no one comments on them, as if they are part of the road network with cows instead of road signs. I never saw a road sign. Local people are quiet, helpful, always ready to smile and help. They live unnoticed in straw shacks behind restaurants or hidden among palm trees, earn BGN 50 a month and eat rice and lentils with their hands. Goa doesn’t smell. Even the sea does not smell like ours of fish and seaweed. It’s just dusty. Dust rises from footsteps, scooters and brooms. You breath hard because of the humidity. Eat little because of the heat. Time flows slowly, parallel in several directions. No one is in a hurry. They may even forget what they set out for. The streets are lined with restaurants with lights hanging from the trees above the tables, stalls for dresses and bags, fruit stalls and small shops for everything – water, toilet paper, cigarettes, snacks and petrol for scooters in plastic bottles. Everything is subject to its internal rules, invisible at first glance, chaos turns out to be well organized.
36 hours after leaving home we are in Goa. Several flights, a long layover of 8 hours in Istanbul airport, during which Nikola had a stomach ache and I walked 15 kilometers around the airport in search of food and sunglasses. At the Mumbai airport after a long (very long wait – about 2 hours) at visa control, we were photographed, fingerprinted, a long transcribing of our electronic visas, an argument with some staff that these suitcases were ours, despite matching numbers on the suitcase and on the ticket, we went outside. Sunrise, palm trees, fog and a lot of noise. The police are everywhere, the controls are tight and their guns are big. In order to re-enter the airport, they asked us to tell why we left, who we are, and to show passports and plane tickets.
Goa Airport. People, taxis, shouting, horns. Nowhere do we see my name plate held by Anand, the taxi driver who promised to pick us up. My concern comes to light about 15 minutes later when another taxi driver offers to share his phone’s internet for me to contact Anand. I can only say that we are here. The long awaited name plate appears and Anand tells us – wait here, I am going to bring the car, it will take 10-15 minutes. We wait among the people with guns and 35 minutes later Anand arrives in his taxi, which is all branded, painted, with souvenirs and an imitation animal skin blanket on the dashboard. Old and with working horn. The air conditioner doesn’t work as well as the horn. That’s all we need, because moving is not done with turn signals, but with horns. We have been traveling for an hour when we stop to pick up a friend of Anand’s who also happens to be an exchange office in response to my question where we can exchange dollars for rupees. The course he offers us is not bad at all from memory, I don’t have internet to check, and we make the deal. We travel 60 kilometers in 3 hours. With lots of dirt roads, honking horns, scooters, trucks, a mountain in the distance, humidity and stalls selling watermelons, coconuts and sugar cane juice along the cars.
The first thing in India is noise. It’s as if its creation begins with this. Even at night the birds don’t stop and the dogs bark. It’s warm and the fan hanging from the wooden ceiling runs all night. It’s noisy, it squeaks and cheekily slithers in several different kinds of noise, which I hope is from it, or at least from the harmless large lizards who I’ve been warned inhabit our wooden shack with us. It is transparent to noises. They enter it as if it were absent. We went to bed around 6 in the afternoon and fell asleep immediately. At 10, the music and human noise from the restaurant next door woke me up. Getting used to it. Then I woke up at 2 from the silence. The silence with the fan and the birds. And the dogs that bark at passing scooters or bark at each other when the scooters are gone.
It’s 7 o’clock. Morning. Music. Repetitive dance motifs. A broom from those that my grandmother used to clean the yard when I was little.
There is no coffee. I take a shower, hot water never flows. And in the morning it is slightly cool, only 25 degrees. In the soft light I can see what’s in front of the bungalow. Around the bungalow. We are in a forest, in a palm forest. It’s humid, it’s beautiful. It says on the map that the beach is 200 meters away. A quick tour of the place reveals many more bungalows and as many as three yoga spots. After all, its title is Anand Yoga Village. There is also a circus, they tell me. For acrobatic yoga, with ropes between the palms.
Noisy streets. Let me get you some tea. Sweet hot tea in a small cup. We move in the opposite direction with Elena on the scooter, I hold still so as not to disturb the balance. I hold two smoothie cups in one hand. SIM cards, registration takes about an hour. I am filling in the address of a village in Bulgaria. They return my form, there is no street. I explain in slow English that there are no streets in our village. Small village. Close to Greece and Turkey. A French woman here, hearing Bulgaria exclaims, oh, we are neighbors! Yes, viewed from the other side of the Earth, Bulgaria and France are neighbors.
We have sim cards. We have internet, we have connection, we have google maps! It’s so hard without them, I didn’t realize.
Indian English is slow, with a few repetitions until you get the hang of it. In front of the tea shop, the girl is from Israel, her boyfriend is Indian. Most foreigners here are on three-month visas. If they could, they would be here for more. Elena and I shout at each other in motion on the scooter, the sun is hot on us, we laugh and continue to be in the oncoming traffic. Sim cards, watermelon, bananas, repellent, mission accomplished.
An hour of air conditioning in the room and we set off on the streets of Palolem. Stalls, scooters and cows. Lots of cows walking with the knowledge that they have the upper hand. Cars go around them, pedestrians watch their asses, as one American woman said. Knitted bags, dresses, two air-conditioned boutiques, the rest are stalls. We buy coconuts with a paper straw. The stall girl cracks them for us and we drink as we go. There is a lot of juice inside, Nikola complains that his hands are getting tired to hold it and he doesn’t want any more. His is the biggest. We turn towards the beach. Full of people and cows. Nikola lies down on the sand between the cows and the people and the locals surround us asking if everything is okay. Then the cows come and take his place. The sun sets in the mist in the small gap between the cape and the island. On the other side of the beach you can see our houses. The sun soon hides in the haze and we do not see it enter the gap. We buy two rolls of toilet paper, which turns out to be one of the expensive things here. Almost BGN 1 per roll. Lunch for two is about 10 BGN. We go back by tuk-tuk, as they call the rickshaw. We head to the restaurant for dinner. Romantic-boho-hipster, like most places here. We meet the owners and the chef’s two-year-old daughter, who runs past us. A liter of lemonade, real, with ground mint for BGN 2. Returning with the scooter, we greet the passers-by with Happy Holi. We hit a big holiday here. From today, the big coloring begins. I’m afraid how I’ll keep my camera safe tomorrow. We turn off the air conditioner in the room, which doesn’t listen to the remote at all, and two technically literate people can’t deal with it for the second day. We run the ceiling fan. Nikola falls asleep immediately after a cold shower, didn’t I already tell you that warm water for bathing here is just an illusion. I’m tossing and turning in bed until two o’clock, I’m so excited, and I have to get up at seven in the morning because I have an appointment with the newlyweds, whose wedding I’m going to photograph, to meet at a festival in the forest.
At half past eight in the morning we are ready and our taxi driver is waiting for us out front. We go 8 km inside the forest for a tourist festival. Our newlyweds will be there and want me to photograph them and see the festival. We are there at 9, and at 9:30 the participants are just starting to arrive. Girl from France doing Thai massage. DJ from Lebanon. A tarot reader I don't know where she's from. A Brit who used to be a councilor now leads a meditation. His wife first came with him to India, but then left his children here and went back to England. The newlyweds arrive at 10:30, almost on time, but I've already figured out how the concept of time works here. A slightly pretentious collection that can be seen anywhere in the world. It is not interesting and at noon we call Anand to pick us up.
The streets of Palolem are lined with fruit, women’s clothing and woven bags, restaurants, small shops for chips, nuts, small sweets, water and scooter rentals. They do not intrude, no one calls you from the street or urges you to buy something from them. In the clothing store, the saleswoman sits on her chair and motions for you to have a look at whatever you want with a lazy but genuine smile. Then she talks to you about Holi. She says that one day is for the tourists and one day the locals celebrate. Today is for tourists and many shops are closed. Tourists are gathered in places to get dirty with paints. And she likes it when it’s so peaceful. She says that today people come in, look around, pick something quickly and leave.
Time is in many dimensions, as if it does not flow linearly, but in directions. Five minutes and an hour can mean the same thing here.
In the evening, the electricity stopped in the entire area. It was an adventure coming home in the dark, but our cottages have a generator.
Traffic on the streets and scooters are a separate science. This morning I wanted to get up early, but in the evening again I could not sleep because of excitement. The frog in the bathroom, constant power outages, barking dogs and monkeys running around the roof didn’t help. At seven in the morning, life is already noisy. They do morning yoga behind our house. In the background of music, some energetic yoga with a lot of shouting, as if to wake up the sleepers around. I rented a scooter yesterday. It looked very easy, but it turned out that with my 50 kilos it was difficult to even keep it straight. With a lot of laughter I managed to drive it. I’ll need at least two days of practice before I dare to go any further with it. After half an hour of going back and forth along the alley next to our cottages, I decided to stop so they wouldn’t hate me with the noise I was making. Level one – gas and brake. Level Two – turn. Level ten – drive into the oncoming traffic! The hardest level to master, drive on the left, drive on the left! I asked Nikola to make a video of me, and he was so worried about me falling, he made a video that showed more of his finger and the dirt road than me. It’s hard, very hard! But I won’t give up, everyone here drives, I will learn too. When I told Vikash, the cottage manager, that I wanted to rent a scooter, which I had heard was a complicated procedure where they might ask to hold your passport, disapprove your driver’s license and other dangers, he told me to wait 10 minutes. A shiny blue scooter was waiting for me just in front of our cottage. Vikash said I got you a brand new one, see. Take a picture of it all, if there is a scratch, so they don’t say it was made by you. Oh, horror! It shines all over, how will I keep it from scratching anywhere, from falling even once!? As early as the fifth minute, when I decide it makes more sense to push it to turn, I push it out and the shiny blue machine plows down the sandy road. It’s so heavy, apparently I need to quickly move to level two – turns.
The story with the scooter has developed throughout our stay. After making a small scratch and whining all evening about how much money they would charge me for it, in the morning I found it knocked down, with a lot of damage. I took it to a service station on the highway, where for BGN 5 they disassembled it and reassembled it. They fixed it! On the second day after training around the house, on the way back from the wedding, I also put Nikola on the scooter. I could barely drive myself, but there was no way I could make him walk several kilometers at night. This was a turning point, the next day I already had the confidence of a good and stable scooter driver. And so until our last evening, when at one turn we fell. Immediately people came to help us, looked at our wounds and took care of us. We protested that we were fine and drove off. I was able to save the scooter in the fall, almost gracefully laying it on the road, unlike my leg, which I was unable to save.
The market in Chaudi. Finally a place that is not only for tourists. Along the dirt road there are many women sitting on the ground selling fish. The smell is strong, the temperature is 37 degrees. We haven’t seen a single cloud since we came. The market is noisy, full of people. We buy sweets from a shack and head to the big supermarket. Endless shelves of spices, flours, nuts. On the second floor they sell clothes, kitchen utensils, notebooks. From here I will take gifts for Bulgaria – packets of spices, nuts, tea. Souvenirs have always been a no-brainer to me. Market day here is Saturday, so today there are only two fruit and vegetable stalls, one for flowers. They string the flowers on ropes, these are their bouquets.
