Стар блок в центъра на Варна. Влизайки във входа се заглеждам в заглавията из импровизираната малка библиотека, която ме посреща. “Мъртвите сибирски полета” и “За мишките и хората”. “На западния фронт нищо ново”.  Асансьор няма. Качвайки се по стълбите отговарям разсеяно на въпросите на Никола защо отиваме да снимам някаква баба и се уговаряме, ако се почувства странно да слезе да ме чака в колата. Не знам какво да очаквам. Внучката й се свърза с мен и каза, че е видяла снимки от сватбата на нейна приятелка и много иска да я снимам заедно с баба й, която е специален човек. Не знам какво да очаквам. На четвъртия етаж една от вратите е открехната. Тук е. Зад нея се показва Лира с широка усмивка и ни въвежда в апартамента. С още по-голяма и светла усмивка ни посреща вътре Евдокия. Стиска ръката ми и виждам как очите й греят. Питат ме къде да седнат и какво да направят. На този диван, казвам, и малко ще дръпнем масата. Лира подарява на Евдокия букет жълти цветя. Питам Евдокия как минават дните й, от какво се вълнува и с какво се занимава, с надеждата да разбера как се случват 104 години в този наш свят. Много обичам поезия, казва Евдокия. “Все още уча наизуст стихотворения на Вапцаров. Макар да не виждам добре, приятелките ми идват да ми четат и аз запомням. Тренирам си паметта, да не ми изневерява. Вече трудно слизам по стълбите, но имам много приятели, които ме посещават всеки ден. И млади, и стари, все позитивни хора, не общувам с хора, които се оплакват.” Рецитира няколко сякаш безкрайни поеми и я питам какво друго ще ми разкаже. Има награда за рецитиране. Колекционира шапки. Не е спирала да работи, в момента е дистрибутор на перални за къмпинг, доскоро е списвала статии за списание. Никола, седнал на един стол зад мен гледа в телефона си и от време на време вдига вежди. Спортът, казва Евдокия, е много важен. Била съм юнакиня, ей ме тук на тази снимка. Мой приятел до скоро ми звънеше по телефона да ме пита дали съм си направила упражненията. Почина скоро на 106 години. Дванайсет пъти с едната ръка, дванайсет пъти с другата. И показва. Храни се малко, старае се да е здравословно. Говори ясно и отчетливо. Имала е трима мъже, децата и внуците са далеч, но се обаждат често. Живяла е по царско време, през комунизма и демокрацията. Най-много й харесвало по царско време, когато е учила в девическата гимназия във Варна, а хората са били по-образовани и по-спокойни. Тръгвам си с уговорката да отида пак. Слизайки по стълбите леко се усмихвам. Спирам се за момент пред библиотеката и си мисля колко по-важно е как е изживян един живот, отколкото дължината му. Евдокия на 104 години, най-възрастният жител на Варна, усмихната и със светлина в очите.